Мина почити месец от тази разходка и все се каня да сложа няколко снимки. Те мойте снимки набързо с телефона, такива едни „туристически“, но това е положението. То цялото пътуване такова, необмислено, ама който няма акъл, има крака...
За 3 дни и половина време – хайде да се разходим до Монемвазия, най южната и стара врата на Пелопонес, по пътя на старото вино Малвазия, римува се нещо с Монемвазия, толкова разбрах. То това по близо до Африка, отколкото до България, ама кой да мисли...
Отгоре на всичко като ще ходим чак до там, хайде да видим и Нафплион, и Спарта, и Микена, те по пътя. По пътя друг път...
Нафплион, или Нафплио, или Нафлио, старо като света, доколкото знам основан от египтяни 13 в. преди Христа, после там били финикийци, визайтинци, венецианци, араби, турци, гърци, изредили са се всички затова и наследството такова смесено, личи си по архитектурата, сградите и къщята. Но много красиво, с безброй такива улички една над друга, чак до старата крепост на хълма отгоре. После става първата столица на Гърция края на 19 век след турското владичество, или ли се казваше.
Хубава и лесна идея, как да се направят нови балкончета на блока, след като по стар обичай сме си остъклили другите
. Ще стане чудо, без майтап. По някоя европейска програма. Идеята си е моя, внимавайте...
После следобяд, на тръгване за Монемвазия, да взема със сичкия си акъл да кажа на навигацията, че не ща аутобан. И ме прати на юг натам по едни обрасли с трева пътища из планините на Пелопонес, дето сигурно последен е минавал Менелай... Ни кола, нито къща, нито човек, нито магаре, освен мен в колата. Слънце, пек, върхове, едни странни дървета и камънак, докъдето очи стигат. Въртяхме се така 4 часа, никаква промяна в пейзажа, обхвата изчезна, няма телефон, няма навигация, а и почна да се смрачава. Добре, че бях взел в жабката един стар малък Гармин, та ни свали по едни кози пътеки до древна Спарта.
Не ни беше хич до Спарта и отпрашихме по вече човешки пътища на юг по долината, без да гледаме наляво и надясно. Че бяха все същите планини безкрай.
Голямата скала е свързана със сушата с тясна ивица колкото да се разминат 2 коли, лесно за отбрана. А зад скалата отзад към морето се е скрило старото градче, и то не знае колко е старо и кой и кога е владял и живял там. Отгоре разбира се останките от крепостта.
Тази отгоре е от интернет, къде е скрито градчето.
Много красиво, много стари улички и къщи, повечето във византийски и венециански стил, строени една връз друга през вековете. Без стрехи на покривите. За какво са им стрехи, то там не вали.
Малко по на изток по брега на 20-30 км. има един красив лиман, езеро навътре от морето, със старо градче и пристанище и чудни малки таверни с по 2-3 маси. За таверните после още нещо. А, по пристанището се разхождаха единствените сънародници, които видяхме по тия места.
По пътя край морето – такава гледка.
И величествен и вездесъщ камънак, от горе до долу, до морето. Ето едно хубаво плажче.
Ето един часовник, да е по темата. И един кладенец, кой знае колко е дълбок в тоя камънак, дето няма и капка вода. Да не говорим за река, рекичка, или ручейче. Може и да е бил декоративен, колкото да си мечтаят за кладенец. Като си помисля каква природа имаме.
Съвсем различна Гърция, от местата които често посещаваме по – наблизо. И кръчмите различни. Питаш за риба, гледат те учудено и казват ми ще измислим нещо. Предлагат преди всичко тяхната друга национална кухня, разни работи с тиквички, патладжани, наредени с кайма, пълнен цвят от тичквички, много хубав гювеч, мусака, едни кюфтенца в червен сос, такива работи.
И още в първата таверна усмихнат сервитьор – тиквичките и патладжаните са от нашата градина отзад, майка ми ги е готвила, тя готви и за нас и за гостите... Ми чудесно. Вкусно. После гледам отзад, никаква градина, два пикапа. В кухнята тичат две девойки, майката сигурно я нямаше за малко
.
На следващия ден друга таверна. И този пак почна на супер английски с градината и майка му, та му се усмихнах широко, той го прие като радост и се въодушеви още повече. После вечерта си викам айде стига с тези. И по пътя гледаме съвсем обикновена къща, с навес отпред, никакви украшения и няколко маси. Влизаме, може ли да хапнем и да пийнем при вас? И една симпатична жена си бърше ръцете в престилката и говори нещо на гръцки усмихната и ни кани с ръце, в смисъл как да не може, заповядайте. Какво има за хапване? Маха вика ни към къщата, елате да видите и да си изберете. Вътре наредени едни тави с гореописаните ястия и още толкова. Там каквото си взехме беше несравнимо по вкусно. После без много приказки се оказа, че това е майката, защото излезе явно синът беше, за да сервира, а отзад имаше голяма градина с маркучи поливна система и т.н.
Погледнахме отдолу при морето имаше единствения по – човешки малък плаж, който видяхме и по който може да се ходи без планински обувки с дебели подметки. В къщата се даваха 2-3 май хубави апартамента с гоелми тераси към морето, заслужава си да се отиде там за 1 седмица само заради тавите. На 8-10 километра от тази Монемвазия.
На връщаме се отбихме все пак до Микена да се разпишем, не че се катерихме по развалините, че беше по обяд и вече 40 градуса. Но стратегическото място е невероятно. Отзад и отстрани започват и я пазят любимите ми планини, които нямат минаване. А отпред, където съм застанал, започва тясна красива долина със стръмни хълмове от дете страни, която се влива в голямата долина по дължината на Пелопонес. Всичко надолу е било пред очите им. Ето това е Микена от легендите и митовете, каквото е останало от нея.
) 
. Градът пък изобилства от часовникови кули, които са ми любими
Само че от тогава минаха 20 години, та корабът ако би бил там и жив, би могъл история да напише... И рестораннтчето "Радецки" ппомня, и лагера на Птерово бърдо. Бях там на лагер и всеки ден от там та до Орбита чак тичахме (над 5 км) са, а аз бях май 6-и клас. 
Много приятен пътепис и снимки! 
Малка е, не може да ме побере 
. Не ме разсейвай сега, не е чес'но, че тъкмо се опитвам да се концентрирам върху един часовник, октомврийски 
